Не казвай нищо.
Пак са само думи,
повторени от теб или от мен.
Сега лекувам своето безумие,
съшивам спомени разнищени
и още дишам - ден за ден.
Сега приспивам тихата си лудост
и в Ада те кълна да изгориш,
сърцето си - кълна те - да изгубиш,
да бъдеш слаб, да плачеш и пълзиш,
поне за миг да можеш да усетиш
как страдах аз,
как плаках и линях,
как тлеех като гаснещо огнище
и плащах неизвършен грях.
Сега - любовница на Самотата,
оплакваща във бяло Младостта -
погребах я с венци и траур пищен,
тъй както подобава пред света.
Не ме поглеждай
и не казвай нищо...
Р.Ч. 2007'
© Росица Чакърова Всички права запазени