Книга от химери (icohim & TeMiDa)
icohim & TeMiDa
Отваряйки вратата, аз разгръщам
една разкъсана от злоба книга.
Как мразя химери да прегръщам,
оковани със стоманена верига.
И вече връщане назаде няма,
корицата е беладонно черна.
Химерите погълва ги забрава.
Прашинки са, загубили души във бездна.
И страниците, напоени със отрова,
направени от древен пергамент,
дпотаили дълбоката човешка воля
и разпадащи се в откъс от момент.
Не, не бяха вече бели тези листи.
Йероглифите изтъркано личаха.
Страховете бяха все по-близки,
а илюзиите ни така замряха.
И прелиствайки, не мога да намеря
спасение от хватката на самотата.
Под пръстите ми книгата трепери
и плътта синее като луната...
Затова и вече не чета, не смея.
Отдавна не го гори и то – сърцето.
Като феникс в пепелта от спомени линея.
Страниците губят се в небето.
Затварям книгата в акорд последен
и плачат страниците като струни на виола.
Пищи в сърцето стонът леден.
А душата останала е гола...
Няма бели листи, тишина е.
Някъде крещи от гняв виола.
Леден пулс прошепването в мен е.
А мечтата вече не е моя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
Супер!
