Когато решиш да си отиваш...

Не ме жали. Нека няма жал!
Слабост в очите ти да видя не бих
понесла. Знаейки, че (до вчера) за мене всичко би дал,
а сега със залеза на живота си се примирих...

Не се чувствай гузен! Не ми давай
в очите ти да прочета несигурност.
Най-добре шамар ми удари и без дума заминавай!
Нека мисля, че ме мразиш с тази заплашителна невинност...

Не ме щади. Бъди груб и невъздържан.
Но не и мил. Това не бих понесла...
Да знам, че до вчера си ме обичал...
А днес в миналото съм и не мога да се изместя...

Когато реша да си отивам....

Ще плача със последните ми останали сълзи...
Ще бъда аз, отново нежна и истинска...
Ще крещя до последно колко те обичам, макар адски да боли...
Ще бъда чиста... истинска... и свята...

(Нищо няма да ти спестя...
Нищо няма от теб да  скрия...
По-добре от тежки думи да умра...)

Когато решим...
кръстопътя да подемем...
нека миналото да си спомним с поглед човечен...
Че чуждо сърце в капан вече не можем да наемем...
Знаейки, че никой от нас няма да е вечен...
И кръстопътят ще ни чака... ще ни посреща,
ще ни връща. Но с пътя светлината все ще пребледнява.
И вместо бъдеще, само минало ще е насреща...
И всеки спомен, вместо минало, в настояще все ще избледнява...

(Когато решим да си отидем...
Да знаем, че всичко, дето е можело да преодолеем,
сме го сторили и вече сме се изчерпали да живеем...)

Нека след нас остане нещо... нещо истинско и свято...
Не просто една по една празна, пресъхнала душа...
Обещахме си всичко... и бедно, и богато...
(А сега се моля...)
Нека след нас остане нещо...
Най-ценното, което имам... Подарявям ти (отново) мен и Любовта...