Когато тръгвам...
Когато тръгвам се завръщам притеснена.
Когато тум съм, тихо тръгвам уморена.
И все така, понякога до болка изтощена,
от себе си желая, сама да се открадна.
Да разпилея жарки пясъци от дланите,
събраните във болка, думи на сълзите,
които ми нашепваше нощта със ветровете,
а утрото превръщаше ги в нежни стихове.
И да поръся, като роса със тях звездите.
Като звезда, самата да засветя сред лъчите.
В последните сияния, в нощта на пълнолуние,
луна да съм, и малко да съм луда от безсилие.
Когато си отивам, да мога да зачеркна стъпките,
когато се завръщам, пак с любов да ги рисувам.
Ще мога ли, да си спестя обидите... и сълзите...
ще мога ли да ги забравя и оставя в спомените...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
