Не ме заменяй като стара дреха,
като ненужна вещ, покрита с прах във ъгъла.
Изплаках много песни за утеха,
простих на младостта, че ме излъга.
А ти? Прости ли си, че ме изгуби
като ключе сред дюни-самота,
че всеки божи ден не си ме любил,
че не дочака с мене есента?
Прости ли си, че всяка нощ ти липсвах
и че леглото ти на мене не ухае,
че сутрин с изгрева не си ме вдишвал?
На всеки ден началото и края
за теб не бях, а някъде далече
намирах аз подслон и топлина -
там думите изтляха неизречени,
погребани във няма тишина.
Във всеки полъх тръпнещ ме долавяй,
а аз ще съм кокиче под снега -
от тебе и от пролетта забравено,
цъфтящо насред ледена тъга.
Р.Ч.,Лондон,2014'
© Росица Чакърова Всички права запазени