Колко малко му трябва на човек!!!

Зениците ти странно разширявам,
когато  видиш ме и почна да говоря,
две лиги пускам, спешно изпростявам,
изглеждам малоумно и не споря.

Наричаш ме прекрасна хубавица,
и твоето момиче най-красиво,
любимата принцеска, гълъбица,
а аз се хиля глупаво, слъзливо.

Каква ли хубавица съм, не знам,
за баба идеал,  да съм дебела,
мустачки да попущим и да знам,
да копам, готвим и да пèрем.

Да моем и мекици да опържим,
във свинска мас да плуват в ранен час,
а после със псувня да ме попържиш,
и да ме пратиш,  на поправка в първи клас.

Да моеш и по масата да тропаш,
а ази да изпадам във захлас,
и по кратуната ми със чимбер да хлопаш,
а аз да тичам за ракия,  и за праз.

Да моеш в дълги нощи,  да ма палиш,
със два шамара, просто за откат,
а после сладкодумно да ма хвалиш,
че не скумрия съм, а риба скат.
 
Да моеш и по чуждички да скиташ,
мъжествен,  с гъсти косми във носа,
да моеш и походката да сплиташ,
когато те посрещам заранта.

Та аз реших, мустачки да си пусна,
килца да трупнем,  даже целулит,
на баба ми,  мечтата да и сбъдна,
не моем да съм вечно,  все рахит.