Слагам маската на глупавата,

усмихната безчувствено персона.

Приемам ролята на хубавата,

ограничена откъм мислене кокона.

Бягам, за да мога да се скрия,

усетя ли, че ролята ми се размива.

Предпочитам всяко чувство да убия,

пред  това светът да ме осмива.

За  другите аз съм щастливата,

красивата, обичаща живота.

За себе си обаче съм унилата,

форсирам на инерцията в оборота.

Крия се зад разни бариери,

издигнати в основите на страх.

Тежестта на бремето ми са поели,

ала скоро ще настъпи личният им крах.

Падението тяхно ще убие мен,

защото те са моят бункер славен.

Ще бъда като кораб потопен,

в останки, на безценица продаден.

Тогава пак ще бъда същата,

с доспехи бляскави, измамна слава.

И ще мечтая тайничко за къщата,

която нявга щастие ми дава...