И колкото да пиша, все е малко,
това е като път към хоризонта.
Понякога се чувствам толкоз жалко,
а друг път съм пред непозната порта.
Но тя е всъщност порта към душата,
отворена широко за пред всички.
Затуй често намирам си отплата –
злорадството на чуждите душички.
Е, няма да роптая, заслужавам,
щом имам дързостта, така на глас,
терзанията си да изразявам.
Това е за незримото компас!