В розовия цвят на Егейския следобед

аз не мога прегърна този който ревностно обичам.

Мек и влажен е неговият меден поглед,

но сълзите му като солената вода се мудно стичат.

Защо те няма тук при мен във тоя миг,

във който аз прегръщам силно отровните бръшляни?

Защо оставаш все така потайно чужд и скрит - 

нима са всички наши думи тъй напразно пропиляни?

Защо те няма тук при мене във водата,

отразяваща в златисто залязващото морно слънце?

Защо не позволиш да ти сплета корали във косата,

която тъй приятно бляска в абаносово и лъсне?

И защо когато аз след плаж се излегна уморена на кревата

ти не легнеш пак до мен и не ме завиеш в своите прегръдки?

Защо да чакам мътни знаци от луната,

като са всички мигове без теб така коварно дълги?

Защо когато аз надигна своята кристална чаша,

запълнена догоре с руйно Дионисиево вино,

то не може да ме упои тъй както обичта забравена и наша,

която отлетя със теб и бързо си замина?