Забрави за света, за да го откриеш отново по-чист и

                                  истински...

Разумът те води до тогава,

докато не погалиш с поглед косите ми,

после потопява се в забрава

и стават много дълги дните.

       За бягство опитите се провалят,

       напразно криеш се във делника,

       косите ми най-дръзко те преследват,

       по тях вървиш в пътека есенна.

Те даже падат върху теб с листата,

които в танц погалват слепоочията

и блясва сребърна сълза, издала те,

че в крехка тръпка скрил си ме зад бронята.

       Толкова са черни - като вейките

       на ересно оголена гора

       и приказно ефирно истински,

       като замръзналата в тях душа.

Позволи им да те вземат горе,

да те издигнат на ръце натам,

където ще си чист от спомени

и ще те чакам в грешен храм.