Коя съм аз
Когато вятърът свиреп угасне,
и ти ще ме дочуеш – сладкогласна,
събрала безприютни гласовете
на скитници и на жреци – поети,
живели нявга, още неродени
и слели гласове шептящи в мене,
в стих неспокоен, непокорен, млад,
в един безкраен, слънчев сърцепад.
Знай, в мен живеят хиляди души –
една да умъртвиш, се ражда друга
и колкото без милост да рушиш,
възкръсва в мен светът по-цял и хубав.
От всяка болка ставам все по-силна,
стихът ми, с ударите – все по-жизнен.
Дори Смъртта, тъй зла, за мен е извор
на вдъхновение и дръзка сила.
Не чуваш ли, безпътен, как те викам,
как те зова – безсмъртна, многолика
с глас яростен и мъдър, и невинен?
Аз тази съм, чиято кръв ще блика
дори след рой безпаметни години
и чийто търсещ дух не ще загине,
дори и ако спре светът застинал.
Коя съм аз? Съдба неотменима.
Поезия е мойто име.
21.05.2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
