Край
Още помня наш’та среща, онзи пръв прекрасен миг,
сърцето ми туптеше тъй горещо, както никога преди.
Не ще забравя никога това, което казах ти с очи,
и никога не ще забравя начина по който ме погледна ти.
Аз мисля си, дори съм убеден, че ме разбра, какво ти казах.
Дори си мисля, че ми отговори с онези хубави очи.
Ти каза ми и думите ти бяха много мили:
“Обичам те! Обичай ме и ти!”
Аз помня тези думи и никога не ще ги аз забравя,
и погледа ти мил аз никога не ще забравя.
“Гаси ли се туй що не гасне?” бе питал някога един поет.
“Не се гаси!” му отговарям аз и почвам следващия мой куплет.
А този мой куплет си има име, но името не ще ти кажа аз.
Това красиво име стои пред мен във този час.
И името красиво нима ще разгадаеш ти?
Спомни си твоите красиви думи: “Обичам те! Обичай ме и ти!”
На този стих така прекрасен не мога аз да сложа край,
защот’ “не се гаси туй що не гасне” и има плам това което в мен гори.
И този плам е толкоз силен, и толкоз мил, и толкоз нежен,
че би разпалил в някой дори и буца лед и облак снежен.
Така, че вече ясно е почти, стихът ще има собствен край,
ако този край го сложиш ти!
И таз любов, кат този стих ще има собствен край почти,
ако този край така невинно го сложиш ти и само ти!Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Димитров Всички права запазени
