Кривоока светлината заслепи ме.

"Не виждам, я мръдни.

Има хубавица с твойто име,

която скрила си зад себе си."

Огледах се, в стрес скована.

Паяжини само местеха тела.

Нищо друго в мене няма.

Но не съм и пълнолика Грозота.

"Ти си сребърна и златната монета.

Пълна си и слаба, но сега

 разделяне е нужно, не превзетост,

за да отдъхне оскотялата душа.

Години молеха ме да не казвам

за двете същности, заформили ядро,

неосъзнаващи се поотделно,

ничии без твойто потекло.

Време е да дисектираш

човешкото у теб. Веднага.

Режи ти, аз да не умирам,

за неизпълнение това ми се полага."

С тъжна бледност намали се

светлината пред очите ми безумни.

Огледах се и се намерих.

Бях глупава. Бях умна.

Бях края. И началото.

И грешката. И опрощаването.

Бях духа. И тялото.

И своето себераняване.

С вик на ярост се прободох,

светлината се разплиска.

Разделена се превърнах в новост

без право на поискване.

...

От тогава Франкенщайн

 се крие гладен в душата.

От тогава сълзи рони

и го вика Красотата.