Красавицата и звяра
Кривоока светлината заслепи ме.
"Не виждам, я мръдни.
Има хубавица с твойто име,
която скрила си зад себе си."
Огледах се, в стрес скована.
Паяжини само местеха тела.
Нищо друго в мене няма.
Но не съм и пълнолика Грозота.
"Ти си сребърна и златната монета.
Пълна си и слаба, но сега
разделяне е нужно, не превзетост,
за да отдъхне оскотялата душа.
Години молеха ме да не казвам
за двете същности, заформили ядро,
неосъзнаващи се поотделно,
ничии без твойто потекло.
Време е да дисектираш
човешкото у теб. Веднага.
Режи ти, аз да не умирам,
за неизпълнение това ми се полага."
С тъжна бледност намали се
светлината пред очите ми безумни.
Огледах се и се намерих.
Бях глупава. Бях умна.
Бях края. И началото.
И грешката. И опрощаването.
Бях духа. И тялото.
И своето себераняване.
С вик на ярост се прободох,
светлината се разплиска.
Разделена се превърнах в новост
без право на поискване.
...
От тогава Франкенщайн
се крие гладен в душата.
От тогава сълзи рони
и го вика Красотата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
