Мъртва бе тишината...

                                              но в нея имаше сияйна красота,

                                              а залезът оставяше на пътя

                                              своята угасваща следа.

                                              Но бе красиво... а аз вървях,

                                              не  бързах у дома да се прибирам,

                                              замислих се... сетне и посмях

                                              красотата в тишината да намирам.

                                              А лъхаше ли, лъхаше ветрецът,

                                              тихо, колкото усещане да има

                                              и бе топъл и душевно сгряващ,

                                              като даром слънце след студена зима.

                                              Погледна ме небето със синия си поглед

                                              и прати ми на прозрението очите,

                                              с които в тъмното да виждам,

                                              да съзирам светлотата през мъглите.

                                              И за миг роди се ново чувство,

                                              в мен покара бледолика вяра,

                                              тишина, залез и ветрец я посадиха

                                              в почва досегашна - твърда и корава.