Върху живи въглени стъпват краката ми, Непоносима е болката в душата ми. Дъждът не гаси жарта – дори разгаря я.... Не само, че крещя,но и съм сама! Върху лед е хвърлено сърцето ми и оковано от нестихващи сълзи. Слънцето не ще успее да разтопи толкова измами, толкова лъжи. В пустиня са чувствата безброй, сърцето ми повтаря, че вече не си мой. Вятърът свиреп ми довява само пясъци, а аз лежа на пода потънала в крясъци. Дори в Ада да отида , няма да ме съжалиш. Но ти обещавам с мен да изгориш. А ако отидем в Рая- там сред ангели, дано ореолът ти никога не заблести.

Галина Павлова