В кули от стъкло, без цвят,
стоеше плахо Тя.
И в кристалът непознат
преливаше тъга.

Намерила тя топъл дом
в студеното стъкло.
Ех, свят далечен, непознат
за простото око.

Намираше в теб покой
жената на съня,
косата й бе леден скреж,
устата й - роса.

Докосната от леден плам,
изваяна в съня,
облъхната от лед звезда,
стоеше кротко тя...

И ти докосна, разпиля
нелепият покой,
дошъл от Тъмнината зла,
помилвал дарът свой...

А той нарочно, изведнъж
под приказна мъгла,
превърна се в топъл дъжд,
докоснат от мечта.