Къде ти?
Къде ти?!
Във реката пак бълбука от мехурче грях,
а дървото – уж инок безсловен, чернокрак,
но високо с клоните си гъделичка
на всевишния корема каноничен.
Уж са свити-мразовити делничните хора,
а пък виж очите им, под клепачи - огън!
Бялото момиче под палтото носят,
то ги буди неуморно с хиляди въпроси.
Вярва в звездопади, в пъстропери птици,
има обич и надежди, ненаситени зеници.
Крие на кристали пролетни възкресия,
винаги го имаме непорасло в себе си.
През илика на кожуха то оттам наднича,
остроносо, нежно, като подранило птиче.
Бяла светлина напира в тънкото вратле
и снегът се трогва, в чувствата си разтопен...
Чука по олука моят силен демон,
знак е да се стягам, с него ще изчезвам.
Ще надяна само вятъра в зеници,
с огнен вихър ще си плюя на петите –
и ще бързам пролетта в обред да срещна –
равноденствие в душата да отчувам вещо:
половина – нощна мъка и лика от тебе,
половина – женско биле за магия дневна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
