Където славеите плачат
КЪДЕТО СЛАВЕИТЕ ПЛАЧАТ
Бях готова с теб да тръгна
и не знам защо избягах.
Черен беше като въглен
и горчеше листопадът.
И дордето си ме търсил,
тичах дълго – без посока.
В мен вилняха земетръси,
вила съм от студ и болка.
Тишина ме е вършала
в гневни бури от въпроси.
Сред мъгли потъвах цяла,
бях сълза в око на просяк.
В празни домове осъмвах,
гонена съм от трапеза.
Връзвах пустота на възли –
слаба бях да ги разрежа.
За какво съм ти – различна,
непонятна, непотребна?
Можеш ли да ме обичаш,
ако мракът ме обсебва?
Под клепачите ми звездни
блика, теменужен, здрачът.
Отведи ме там, където
нощем славеите плачат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
