Където съм
там, където съм
Така забравихме първичното,
че вече себе си не виждаме,
нали сме свръхдуховни всички,
копнежи и желания зазиждаме
в непробиваеми съмнения
"Сега какво ще кажат другите".
Природата съвсем не я е еня
дали с Декарта-а се приспиваме.
Тя дава своя дъжд на времето
и слънцето - за всичко живо
еднакво, не според заслугите.
Зоват ме тайни неопитани,
небето както вика си кондора,
ръцете да разперя, да политна
отвъд лазурносините простори;
да съблека омразните си дрехи
и под дъгата гола да премина.
Натам, където води ме сърцето,
са ярки Вавилонските градини,
полята само вятърът преброжда,
морето губи свойте очертания,
а разумът едва-едва спохожда
свободните от синори съзнания.
Там мога да се къпя във росата
и да заспивам под звездите.
Най-вече, да ехти от планината
викът ми "Господи, обичам!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
!!!
