Лешояд
Съвестта ми е годна само за презрение,
защото тя се храни с мъртва плът.
Душата ми замина и аз търся забавление,
безкрайно, безуспешно търся път.
Години вече бродя по земята
и обикалям всяко кътче пеш.
Но близост с мен избягва и тревата,
защото вътре в мен е мъртва леш.
Студена кръв във нежносини жили,
блестяща плът и взор искрящ, но кух.
Избягах от тези, които са ми мили
и повече за тях дори не чух.
Изхранвах се с фалшивите милувки
и молех се земята да ме вземе -
студени като трупове целувки,
от скука замразено време.
Не мога да отвърна на честта ти -
блуждая вечно някъде навън.
Искрена съм само с съвестта си.
Обичам те единствено насън.
В огледалото виждам лична омраза.
Земята ме отхвърля от векове насам.
В сърцето ми тлее древна зараза,
за това не допускам никого там.
Кръвта ми не успява да ме стопли.
Животът ми затворен е в кафез.
Кога ще зейнат дяволските порти,
лелеян адки глас ще каже “Влез”...
Защото те забравих и всичко изтрих,
и всяко светло чувство се протърка.
Затова собственоръчно душата си убих
и повече смъртта не ми се бърка,
А ме заряза във вечен спор със съвестта
и в битка със безсмислени комплекси.
За срок тя ми остави вечността,
за приятели – овълчени човеци.
Живея с умъртвените им чувства,
но живата им болка всеки път
докарва вътре в мен ужасни буйства
и мислите ми бясно се кълват.
Но времето ми върна всеки спомен,
а ти се върна с хиляди лица.
Сега не се заслушвам в хора злобен
на чуждите прашасали сърца.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Фредерик Всички права запазени
