Не сънувам, аз съм тъй високо,

виждам се сред облаците бели,

като волна птица скитам без да питам:

Накъде съм с криле разпънати докрай поела?

Накъде безстрашно съм така поела?

Слънце дали ще ме огрее или ще ме завали коварен дъжд?

Със себе си единствено сърцето си съм взела,

което без път оставяла съм неведнъж.

Какво ми друго трябва,

освен по ритъма сърдечен да се водя,

по тупкането... тръпките телесни...

и смело да прелитам тъй

по пътища измамни и не лесни.

Само то без милостиня или жал ще ме избави

и счупени да са ми крилете -

от пепелта нагоре ще ме надигне

 и така да полетя в безкрая синкав,

че никой да не може да ме стигне.

Какво ми друго трябва -

сърце топло кат сълза и остро като нож,

душа лека - божествено перо от птица,

за да летя така с цялата си мощ,

без отдих или чакаща на някоя крайпътна жица...