Липсаш ми...
Липсваш ми...
Прибрах се и заключих. Сама.
Приплъзва се през фугите на пода
една отровна тишина.
Наливам си уиски с лед и сода.
Отпивам глътка за кураж,
за да отключа на болката клеясалия стон.
А мисълта е кухият кофраж,
във който ще се вледеня като бетон.
И пак сама редя трапеза.
Слагам чинии, прибори - по две...
Очаквам той да позвъни и влезе,
но ни дели едно небе...
О, Господи, кажи ми истина ли е,
че бяхме двама?!
Дали не беше най-щастливия ми сън?
Или пък на миража непонятната измама?
И не останах ли след нея гниещ пън?
Хей, мъко моя, с подивяла морда,
въртиш опашка, пресекливо пъхаш
във дните ми - освирепяла орда
и бесовски духа ми ръфаш...
Защо, любов, реши да бъда недолюбена,
къде да скрия сънища и спомен?!
Изчезнала, завинаги изгубена
съм в тоя свят безумен и огромен.
Сърцето ми е лед, духът ми - камък,
два сухи кладенеца са очите ми...
Но в друг живот отново ще сме двама.
Разчитам на това... Така разчитам...
Диана Загора
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
