ЕТИОЛОГИЯ НА САМОТАТА
XIX. Лиричен екзорсизъм*
Изчезна ли доброто безвъзвратно
навсякъде из земното кълбо?!
Когато тайно ползи се пресмятат,
е имитация, а не е любов.
Дари ли някой помощ с редки пръсти,
наричат го наивник и глупец.
Призлява ми, щом видя че се кръсти
двуличникът зад маска на светец!…
Езикът ни, така хербаризиран,
е сякаш пеперуда на карфица.
С перфектната ритмичност парадират
обрязани от чувственост критици…
Къде ще ми откриете сърцето?
Навярно из неведомите рими.
Да, знам, че съм далече от поета,
поставен сред избрано и любими.
Но страдам от хроничен сърцебол,
щом просяк досъзра на светофара.
Не царят, а народът ни е гол,
щом с фотошопа се е издокарал…
Изгубили сме сякаш идентичност,
размита в меркантилност и бездушие.
Живуркаме си просто прагматично,
но стигаме до “кривата си круша”…
Да слушаме: “че който крал е, крал”,
признавам си, до гуша ми додея!
И питам се - с кой мозък закърнял
развихря се безчинство у злодея,
моминската душевност да накълца?!…
Потънал би от срам ардипитекът**,
че ние се израждаме във вълци,
и се самоизяждаме весден***…Е
тъй жалко, че зародиш на човека
Земята ни пак няма да зачене!
07.09.2023 г.
Б.а
© Владислав Недялков Всички права запазени