2.08.2006 г., 9:08 ч.

Ливанската мадона 

  Поезия
737 0 14

Ливанската мадона

Те викат силно, сякаш рецитират.
те крещят и нищо не разбирам.
Но чувам „Freedom!” – така скандират.
Деца в колички... със плакати.
На плакатите деца... но без играчки...
... и без ръце и без крака...
Под плакатите е мълчаливо страшно –
в очите, по детски разширените очи
светът крещи... Мълчи и мама –
значи става нещо много важно!
Замирам - викат силно. Така скандират.
Крещят, но аз  разбирам,
нищо, че е на ливански
на иракски
на ирански
на сирийски
на арабски,
уличната  песен за живота рецитират,
песен на гнева, на болката...
... срещу смъртта!
Песен разпиляна в стакатото на нечовешките експлозии –
като инсулти, мисълта накъсват ни за  дом, за утре,
за любимата...
любимия...
за децата....
мир...
любов – илюзии...
Песен с безбройните антракти за детски погребения!!!
За кой ли път смъртта представя своя бенефис?!
Извратено-амбициозна лудост, с лице, без угризения
извика пак поредната война на бис...
Така се пее в уличната песен.
И аз разбирам...
... сякаш  рецитирам...
... и аз съм тук, и аз скандирам!
Ала се чувствам чужденец – в центъра на София,
пред Българското, пред Народното, Обединеното събрание...
И щракам с телефонна камера,
като неучтиво тъжен, неусмихващ се японец.
Кресчендото на множество събраните
изригва в думите „Ливан! Ливан! Децата ни...”
Минувачите стърчат – настръхналото ято щъркели
Мъже крещят, юмруците  пребиват въздуха...
Жените... очите им помръкнали,
мълчат очите ви на майки – винаги
така мълчат, посегнат ли върху децата ви,
преди взривът на мъката да глътне въздуха.
(Помня, когато племенникът ми умря –
не бе ракета, само болест... на седем месеца
умря в креватчето...
в ръцете ми...
в таксито...
в Пирогов...
в сърцето ми...
след него нещо в мен се счупи –
дълбоко в мен детонаторът се включи...
– тогава взрив!)
Опомних се във мрака на очите ви,
очите ви на майки. Мъжете ви крещят...
И нейните  очи – напрегнати и мълчаливи,
ръце, дете притиснали към скута, бдят
Болката й в очите ми гризе, не спира
пълзи, напира със стърженето на вериги,
сред взривове, нагоре чак до мозъка... Къде...
не знам къде и кой съм за минута
Мислите ми с твоите препускат –
- Плаката! Снимките!
- Видях ги. Всичките.
- Не, другите, с децата...
- Израелските деца и бомбите?...
- Да. Да, надписват ги с послания...
 за нашите деца.
- ..............
Мълча...
 унесен от терзания,
като удавник сред потока бесен...
Отминал е пороят, и аз вървя...
зад мен са знамената и плакатите...
зад мен е ливанската мадона...
Преплувах центъра на София,
сред чужди къщи и чужди хора.
А в мислите, пунктирни знаците –
 това ли е, господи, Живота?!
Живея в центъра на София,
като чужденец в изгнание...
... дори не зная къде е моята България...
в Ливан ли е?

 

© Димитър Ганчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Злати...
  • И нейните очи – напрегнати и мълчаливи,
    ръце, дете притиснали към скута, бдят
    Болката й в очите ми гризе, не спира
    пълзи, напира със стърженето на вериги,
    сред взривове, нагоре чак до мозъка... Къде...

    загубих си думите след този стих, Митко. Поздравявам те, много е силен.

  • Благодаря ви за коменатара. Да съгласен съм, че не съм бил ясен и точен в онзи коментар за силните. Не подценявам тези, които успяват в чужбина. Но се ядосвам, когато излиза, че останалите тук са неудачници или най-малкото глупави и мързеливи. Да живееш в чужбина не е синоним на някакъв житейски успех, пък и не мисля, че успехът се изразява в луксозната кола и високия зид, но не е успех и бедността. Далеч съм от мисълта да роня сълзи за богатите, които също плащат (плачат). Нито пък да оправдавам бедните, т.е. болшинството българи, защото се оставиха да бъдат излъгани, което е друга дълга и болна тема. И също подлежаща на обсъждане. По скоро успехът се изразява в създаването на гражданско общество, в пълния смисъл на това понятие, което би довело до успех на цялото общество. Надявам се Обидно ми е за хората, коите се опитват да променят нещо в самата страна, за да заприличаме на европейска държава. Благодаря ви Валя и Румяна. Благодаря на всички ви да тази малка дискусия. Поздрави!!!
  • Стихът ти е хубав и въздействащ, но коментара който написа отдолу е нелогичен. Самоуспокоявай се... лошо няма, но знай, че е много по-трудно да се оцелее и прогресира "сред чужди", а за това определено е нужна смелост така, че малко помисли преди да правиш такива изказвания, че неволно може и да засегнеш някой.
  • Предполагам, че стихотворението ти има връзка със снимката, която беше публикувал преди няколко дни.
    Светът е глобален и това, което се случва в центъра на София е знак, че трагедията няма държавни граници, днес е в една точка на света, утре - в друга. И благодаря на теб и на Хенри, които ни напомняте, че не трябва да я възприемаме като част от новинарските емисии.
    Ще споделя и нещо във връзка с коментара ти. Човек, дори и да има стандарт в тази държава не може да се чувства комфортно. За какво ти е хубавия автомобил като го караш по улиците с дупките и можеш ли да дигнеш един голям зид около къщата си, за да се скриеш, да не забелязваш и да бъдеш щастлив сред мизерията и нещастието на хората. Въобще какво да кажем за държава, която не може да задържи интелектуалния си, /а и не само/ потенциал. Аз лично съм срещала много силни и кадърни хора в чужбина, но аз самата не мога да издържа и две седмици "навън".
    Не знам, всеки прави собствения си избор как да изживее живота си.
    Много дълъг коментар се получи, но стиховете ти провокират. Поздрав!
  • По медиите и от всякъде, непрекъснато ми казват, че най-добрите са заминали в чужбина, останали слабите... Глупости!!! Най-способните останаха тук, в България, най-силните са тук, в България!!! Щастлив съм, че мога да общувам с тези хора в този сайт и да споделя таланта и силата им. Благодаря ви, че сте тук, в България!
  • Браво, Вестине! Нямам думи за коментар!
  • Видях всичко това чрез стиха ти!
    НЕВЕРОЯТЕН Е!!!!!
  • Благодаря ви, Джейн и Мая!!! Да, Гери, мисия е, но една и съща за всички ни - да живеем НАй-хубавата! А това, че ме подкрепяш - блогодаря ти, ако е така, за мен е много - достатъчно. Но аз не мисля за живота като за мисия, а като за любов, гняв, цвете, дете, небе... война, топлината на слънцето и всички онези хубави и лоши неща, които предпочитам да не изброявам, но които са част от живота, дори и да играя билярд с приятел в нета, което правя в момента. Скъсва ме от бой човека Поздрави! Ха! Взех му една игра
  • Много си тежък за четене.Ти си дошъл на този свят с мисия.Прекалено малка прашинка съм, за да помогна на някого,което си е чисто бездействие.И какво, като те подкрепям?Става ли ти по-добре?А на тях?
  • двамата с Хенри сте будната съвест!
  • "Жените... очите им помръкнали,
    мълчат очите ви на майки – винаги
    така мълчат, посегнат ли върху децата ви,
    преди взривът на мъката да глътне въздуха."
    Разсъни ме с този силен стих!
    Поздравления Вестин!
    Ще помълча в знак на солидарност..........................
  • Така е. При етническите конфликти жестокото е, че историята се пише в минало незапомнено време... и не се знае кога и как е започнало. Макар че тези конфликти не са като междуличностните и въпросът кой беше пръв отстъпва на въпроса кой мотивира конфликта? Не са нито арабите, нито израелците, защото не е луд този, който яде баницата, а който му я дава... Благодаря ти Веселине. Поздрави!!!
  • Много силни думи! Поклон за стихотворението и за позицията ти на хуманист! Но дали реципрочно същата позиция не важи и за израелските мадони, и за израелските деца? Лицето на терора е уродливо и зловещо, независимо от неговия адрес!
Предложения
: ??:??