Любовта, която не замлъква…

Тя не вика. Не вика с глас.
Не усеща нужда и потребност.
Вика в шепот и зове сърцата.
и в едно събира две вселени.

Тя е любовта, която не замлъква,
но се проявява в тишината.
Там, където думи не остават,
а тишината превръща се в молитва,
там, където живее — любовта,
каквато хората не я познават.

И няма нужда от свидетели,
и няма нужда от обяснения,
не обещава, но държи на думата си —
и просто е любов, любов….

Преминава през тялото и душата
преминава и през времето и тъгата,
и сякаш влиза ти под кожата,
и разлива се по вените ти,
като светлина, която те обсебва…

И от пепелта ще се запали отново,
със във всяко едно „Остани“,
във всяко „Тук съм, чувам те!“,
във всяко „Тук съм, дори когато вече ме няма“.

Любовта, която не замлъква,
любовта отвъд земята и небето,
отвъд думите и живота  
Тя вика, вика не със глас,
а с тишина, която на две
като с кама, разкъсва света
и го изтъкава отново в едно —
само за двамата.