ЛУДО ЛЯТО
Тичам из полето като луда
разпиляла свилена коса.
Тичам и на себе си се чудя
не съм ли си изгубила ума,
та съм хукнала като кошута, боса
направо през узрелите жита
да кърша класовете златокоси
и вятъра да гоня в утринта…
Чудя се не съм ли оглупяла
тъй да лежа по гръб със часове,
в захлас да гледам облачето бяло
как плува горе в синьото небе.
Душата ми като река пенлива
ме блъска във зелени брегове.
Все бърза, все нанякъде отива
не иска и за миг дори да спре.
Умора няма. Няма и насита –
препускат лудо младите коне,
хвърчат искри от нажежените копита
устремили се незнайно накъде…
Боже мой,
не ще ли има край туй лудо лято!
Този чудесен омагьосан ден!
Та най-сетне уморено над земята
да се спусне залез посребрен.
Да приседна на тревата отмаляла
за сетен спомен да сплета венец.
Ще свия в него класове от жито зряло
със цвят от ален мак и син синчец…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елизавета Дорошенко Всички права запазени
