Лунна обич
В нощ единствена една - той изпълнен е с вина,
имайки сърце от мраз - виейки със пълен глас,
срещу нощната луна и забулен в тъмнина,
беше вълка единак - скитащ пак като сирак...
Гледаше луната мила, нежно тя го бе покрила,
сякаш нейните лъчи - бяха ангелски очи,
тихо падащи от морето - звездно на небето,
мило огряващи лицето - плахо на вълчето...
Беше тя го вдъхновила и със щастие дарила,
сякаш даде тя му сила, щом с лъчи го бе обвила...
Нахлуха спомени далечни - носещи моменти вечни
за красивата Луна, като беше тя жена,
а под вълчето лице тупкаше добро сърце,
но събдата повели - тях вовек ще раздели...
И превърна във Луна - тя красивата жена
и във смайващи лъчи - нейните ù две очи,
заедно с нейните ръце, мекички като перце,
а пък милото ù сърце стана светещо лице...
На момчето взе душата и го прати във гората,
там почерни го изцяло - щом отне му всичко бяло
и превърна го в животно, нощем виещо сиротно
по красивата Луна - плачейки за една жена...
© Николай Николов Всички права запазени