Лунна обич

В нощ единствена една - той изпълнен е с вина,

имайки сърце от мраз - виейки със пълен глас,

срещу нощната луна и забулен в тъмнина,

беше вълка единак - скитащ пак като сирак...

Гледаше луната мила, нежно тя го бе покрила,

сякаш нейните лъчи - бяха ангелски очи,

тихо падащи от морето - звездно на небето,

мило огряващи лицето - плахо на вълчето...

Беше тя го вдъхновила и със щастие дарила,

сякаш даде тя му сила, щом с лъчи го бе обвила...

Нахлуха спомени далечни - носещи моменти вечни

за красивата Луна, като беше тя жена,

а под вълчето лице тупкаше добро сърце,

но събдата повели - тях вовек ще раздели...

И превърна във Луна - тя красивата жена

и във смайващи лъчи - нейните ù две очи,

заедно с нейните ръце, мекички като перце,

а пък милото ù сърце стана светещо лице...

На момчето взе душата и го прати във гората,

там почерни го изцяло - щом отне му всичко бяло

и превърна го в животно, нощем виещо сиротно

по красивата Луна - плачейки за една жена...