Скъпа, ти не се страхувай,
боязлива не бъди,
и моля те не се срамувай

от лунните лъчи.

Бледа светлина израства
по твоите тайнствени черти.
Луната тихичко загасва,
усмивка по-силно блести.

Блести, разказва за страстта,
 прикрито съществуваща в теб.
Страст необуздана, на която,
посветил съм не един куплет.

Но нито стих , нито песен,
нито игрива, звучна симфония,
могат да опишат в мене,
парливата, мъчителна агония.

Която аз изпитвам често,
заради импулсивността.
Гонех твоята усмивка лесно,
но не исках да става така.

Тази твоя усмивка, желана,
в блян видяна,скрита в тъмен кът.
Тя моя съкровена муза стана,
но сам я прогоних за кой ли път...

Виновен съм за тази липса,
горя от болка ,от мъка вече луд,
представи си какво ще стане,
ако усмивка се върне за друг.

Да изгрее твоята нежна,
лично собствена луна,
която всички нехайно наричат,
само усмивка на уста..

И то за друг мъж, мила? 

Няма да го изтърпя.

Ще се пръсне сърцето от болка

преди това да разреша.

Сърце, което само тебе люби,
само и единствено теб.
След себе си то ще остави,
един недовършен куплет!