Свърши лятото. Свърши. И жените са всички оклюмани.

През площада на пръсти минава кварталният луд.

Ветровете нахлуват – сякаш орди настръхнали кумани.

А рибарите теглят гриба с триста кила паламуд.

А над тях триста гларуса – като пръснати Ботеви четници,

грачат грозно, зловещо – сякаш свършва самият живот.

Във разбитото барче на плажа тършуват несретници,

от които вони на мастика и кисела пот.

Под неона в дъжда таксиджиите дремят, посърнали.

Две ченгета оглеждат, явно крадено нейде, порше.

Под прогнилите лодки, гръб на мокрия пясък обърнали,

ще се скрия и аз с неизменното свое шише.

Мокри псета в дъжда – от стопаните свои изритани,

със кварталния луд гръб о гръб ще се топлим в студа.

И до другото лято като черни, прегърбени питанки

ще се чудим дали живи хора ще срещнем в града.

И понеже последното слънчице своите ласки изсипа ми,

и преди да умре, листопадът наплете ми шал,

подарявам на всекиго малко парченце от припека –

това толкова топло ноемврийско парченце печал.

_______________________________________________