Любов
Ръката ми стиска парче от нощта,
умиращ порив с тишината,
процежда се бавно закъсняла сълза,
изпепелена се влива в мен самотата.
Зазидана сякаш в тъмно огледало,
боря се с моята ураганна душа,
часовникът тиктака... а времето спряло,
за никъде не сочи малката стрелка.
Докосвам пак студените чаршафи,
търся в тях от теб мъничка следа,
пронизват сърцето като нажежени дилафи
всепоглъщащите спомени за любовта.
Така ще трябва да живея,
скрита в сянката на мрака,
знай, че винаги за теб ще милея,
моето сърце твоето ще чака.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Манджукова Всички права запазени
