Любов
Ръката ми стиска парче от нощта,
умиращ порив с тишината,
процежда се бавно закъсняла сълза,
изпепелена се влива в мен самотата.
Зазидана сякаш в тъмно огледало,
боря се с моята ураганна душа,
часовникът тиктака... а времето спряло,
за никъде не сочи малката стрелка.
Докосвам пак студените чаршафи,
търся в тях от теб мъничка следа,
пронизват сърцето като нажежени дилафи
всепоглъщащите спомени за любовта.
Така ще трябва да живея,
скрита в сянката на мрака,
знай, че винаги за теб ще милея,
моето сърце твоето ще чака.
© Мария Манджукова All rights reserved.
