Любов е
Понякога сънувам, че се връщат
и черна нишка тегли ме натам,
и става тишината като къща,
и всяка дума искат да им дам.
Дали ги помня? До един ги помня,
с лица по-бели от мъртвешка кост
и бездната шептяща вероломно:
— "Спри, не пиши! Животът ще е прост."
Дали живеех? Все едно ми беше,
живурках някак. Все през куп за грош,
и само нощем плах и безутешен,
на времето прокъсания пош,
подръпваше стихът ми ненаписан,
аз тихо укорявах го: — Не смей!
На суша стогодишна те ориса,
отдавна вече злобен суховей.
Но може би живота подцениха,
или пък просто подцениха мен?
Запалих с гняв стотината си стиха,
дългът ми незабравен бе платен.
Години вече има оттогава.
Забравени са болки и злини.
А тлеещата в моя стих жарава,
любов е. И не ще ви измени...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
