Любовта на Смъртта
Ами ако някога смъртта се влюби? Какво би било - любов на смъртта или смърт на любовта? Какво би станало с клетата душа?
Пред прага на бездънната яма
шумно преглъщам сълзи.
Отчаяно стискам ръцете от слама,
а часовникът нервно звъни.
Влезе смъртта да поиска кибрит,
подадох ù аз кутия и две
и протегна към мен две сиви ръце.
Любовта ù стоеше във ъгъла
свит блед, отчаян, с одеяло покрит.
Очите му търсят лъч светлина,
прашна пътека и две сухи, пожълтели листа.
Огънят пламна, озари всеки камък студен,
прогони навън самотата,
съживи ми душата с ръжен.
С благодарност смъртта ме погали,
погубвайки в пръсти кичур коса,
а аз живота си търся в последната хапка храна.
Въздухът последната чаша запълва,
изтръгнат от мойте гърди,
а мъжът кървава лава бълва
и към мен упорито пълзи.
Стресна се смъртта и го помоли да лежи.
Отвърна, че иска така да ми благодари.
Ръцете му обаче не поспряха,
протегна ги към мен,
клоните отвън се зашумяха,
а той залитна уморен.
Смъртта нададе жален вик,
стаен под устните ù бели.
Целуна страстно своя мъченик
и погали нежно косите потъмнели.
А аз от прегръдката й се откопчих,
сърцето ми внезапно затуптя.
Мъжът вратата ми посочи,
но пред очите ми внезапно притъмня.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Димитрова Всички права запазени
Всъщност от една игра на думи си получих цял философски въпрос и още се замислям над него...
