Ами ако някога смъртта се влюби? Какво би било - любов на смъртта или смърт на любовта? Какво би станало с клетата душа?

Пред прага на бездънната яма

шумно преглъщам сълзи.

Отчаяно стискам ръцете от слама,

а часовникът нервно звъни.

Влезе смъртта да поиска кибрит,

подадох ù аз кутия и две

 и протегна към мен две сиви ръце.

Любовта ù стоеше във ъгъла

свит блед, отчаян, с одеяло покрит.

Очите му търсят лъч светлина,

прашна пътека и две сухи, пожълтели листа.

Огънят пламна, озари всеки камък студен,

прогони навън самотата,

съживи ми душата с ръжен.

С благодарност смъртта ме погали,

погубвайки в пръсти кичур коса,

а аз живота си търся в последната хапка храна.

 Въздухът последната чаша запълва,

изтръгнат от мойте гърди,

а мъжът кървава лава бълва

 и към мен упорито пълзи.

Стресна се смъртта и го помоли да лежи.

 Отвърна, че иска така да ми благодари.

Ръцете му обаче не поспряха,

протегна ги към мен,

клоните отвън се зашумяха,

а той залитна уморен.

Смъртта нададе жален вик,

стаен под устните ù бели.

Целуна страстно своя мъченик

 и погали нежно косите потъмнели.

 А аз от прегръдката й се откопчих,

сърцето ми внезапно затуптя.

 Мъжът вратата ми посочи,

но пред очите ми внезапно притъмня.