Любовта на Смъртта
Ами ако някога смъртта се влюби? Какво би било - любов на смъртта или смърт на любовта? Какво би станало с клетата душа?
Пред прага на бездънната яма
шумно преглъщам сълзи.
Отчаяно стискам ръцете от слама,
а часовникът нервно звъни.
Влезе смъртта да поиска кибрит,
подадох ù аз кутия и две
и протегна към мен две сиви ръце.
Любовта ù стоеше във ъгъла
свит блед, отчаян, с одеяло покрит.
Очите му търсят лъч светлина,
прашна пътека и две сухи, пожълтели листа.
Огънят пламна, озари всеки камък студен,
прогони навън самотата,
съживи ми душата с ръжен.
С благодарност смъртта ме погали,
погубвайки в пръсти кичур коса,
а аз живота си търся в последната хапка храна.
Въздухът последната чаша запълва,
изтръгнат от мойте гърди,
а мъжът кървава лава бълва
и към мен упорито пълзи.
Стресна се смъртта и го помоли да лежи.
Отвърна, че иска така да ми благодари.
Ръцете му обаче не поспряха,
протегна ги към мен,
клоните отвън се зашумяха,
а той залитна уморен.
Смъртта нададе жален вик,
стаен под устните ù бели.
Целуна страстно своя мъченик
и погали нежно косите потъмнели.
А аз от прегръдката й се откопчих,
сърцето ми внезапно затуптя.
Мъжът вратата ми посочи,
но пред очите ми внезапно притъмня.
© Радост Димитрова All rights reserved.
Всъщност от една игра на думи си получих цял философски въпрос и още се замислям над него...
