Любовта себеотричаща е клада!
Бледнееш!...
Във сенките безизразно душата се препъва.
Сивееш!...
А аз не съм готова още да си тръгна...
Дървото ми линее и листата падат,
а моите сълзи попиват всичко,
душите ни за втори шанс не чакат,
накрая в скута не остава нищо...
Сега любимото ни място реже като зима,
пристъпвам, падам и докосвам с поглед,
невярваща, че всичко тук отмина...
Навлизам в спомена - за повече аз нямам воля.
И мигом пред очите ми възкръсват
две хубави очи във чифт с усмивка,
прегръдки нежни сякаш ме откъсват
и аз не си мечтая за почивка...
Докосвам с пръсти нашата завеса
и през прозореца ни виждам двама,
опитвам се да звънна на звънеца
с брадичка, сложена на твойто рамо...
А ти ме носиш и се смееш,
усмивките ни в унисон с сърцата,
неземно слънце в мене грее -
за тебе щастието ми е моята отплата...
Очи затворих - стига ми за днеска!
Когато плачеш, споменът не стига...
А истината - всичко сам оплеска
и ти постави между бреговете дига...
С проронените болки не олекваш,
за губещия пропастта не води някъде,
от сън на сън отломено се сепваш
и се запитваш дали е навсякъде...
А птиците кръжат над нашто място,
цветята дишат утринна прохлада...
Узнах! Сърцето не е частно...
А любовта себеотричаща е клада!!!
Музика: http://www.youtube.com/watch?v=8wxOVn99FTE
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Гълъбова Всички права запазени
