по "Последна радост" на Йордан Йовков

Люцкан гори в червени пламъци,

а дъжд цветя краси трупа му жален.

Букет бегонии, сияйни в росни блясъци,

живот желае - Богу веч предаден.

Люцкан гори - горят и небесата

за лайката, невинна и зелена.

В червени пламъци изгарят тук цветята,

с един-едничък боен вик: "По-е-ма!"

Люцкан изгаря веч. От неговия гроб

ще порасте навярно хризантема.

Нашепва тя: "Прощавай ме, любов!

Аз всичко дадох - няма що да взема."