Мария-Магдалена
Мария-Магдалена
Тя се казваше: Мария-Магдалена...
Като библейската... И толкова красива...
След нощ една, от страст опожарена,
в умората дъхът си ускорила,
целуна ме внезапно и горещо,
все още необлечена и боса
и ме обсеби смътното усещане,
че може би богиня ме докосна...
Аз любил бях и знаех за жените,
с вроденият им хъс за изневяра,
но този път повярвал бях наивно,
като във нова, непозната вяра...
И бях готов със цялото безумие
и с фанатизма на новопокръстен
след тази нощ на безконтролна лудост:
поиска ли да се кача на Кръста...
... Обаче тя във утрото си тръгна
не се обърна и не ме погледна,
за малко спря преди да стигне ъгъла-
превърнала се вече във легенда...
При мен остана само аромата
от чувствените нотки на парфюма ѝ...
И полъхът от незатихващ вятър
люлял ни диво в тази нощ безумна...
И спомен за очите теменужни,
без повече любов да обещават,
че нови думи вече са ненужни,
щом казаните даже се забравят...
... Аз хукнах като луд да я догоня
и също като Скитникът Евреин-
в движение превърнах и покоя,
но нямаше следа дори от нея...
Животът днес кажи-речи изтича,
последната надежда ще отнеме,
но сме били по пътища различни,
макар и във едно и също Време...
... Тъй образът ѝ трайно избледнява,
че търсил съм я все в посока грешна,
а вече от години се съмнявам:
желая ли отново да я срещна...
Ами, ако в житейската неволя,
в надбягването дълго със Безкрая,
изгубила е нейде ореола?...
А как без ореол ще я позная!...
Коста Качев,
18.12.2013.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
