Марсилезата
Небето плаче с майски сълзи,
които чаткат с налчета върху мига,
под чийто покрив съм се свила.
Доскоро бях мишена на страха,
сега събирам празните му гилзи
и пея марсилезата на любовта.
Не ме е страх, не ме е страх!
Защото пак е пролет
и аз, макар да съм невзрачно цвете,
почти незабелязано от сетивата,
с една тъй скромна роля у света -
пак ще цъфтя!
Ще бъда жива, много жива!
И ще обичам всичко живо,
тъй както само аз умея да обичам!
И ще прегръщам с ум, очи, сърце
простора син и слънцето, и вятъра,
вараните, акулите и кобрите,
и даже оня грозен тасманийски дявол
пак ще прегръщам с обич!
Не бих могла, не бих желала
да спирам любовта отприщена,
която като планинско свлачище
по пътя си помита всичко!
Вали прекрасен майски дъжд,
но аз напуснах покрива на времето
и вече съм в едно безвремие...
Танцувам във прегръдките на май,
под облака, от чийто пръсти
като капчуци любовта се стича...
Господи, Господи, колко обичам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
