Марсилезата
Небето плаче с майски сълзи,
които чаткат с налчета върху мига,
под чийто покрив съм се свила.
Доскоро бях мишена на страха,
сега събирам празните му гилзи
и пея марсилезата на любовта.
Не ме е страх, не ме е страх!
Защото пак е пролет
и аз, макар да съм невзрачно цвете,
почти незабелязано от сетивата,
с една тъй скромна роля у света -
пак ще цъфтя!
Ще бъда жива, много жива!
И ще обичам всичко живо,
тъй както само аз умея да обичам!
И ще прегръщам с ум, очи, сърце
простора син и слънцето, и вятъра,
вараните, акулите и кобрите,
и даже оня грозен тасманийски дявол
пак ще прегръщам с обич!
Не бих могла, не бих желала
да спирам любовта отприщена,
която като планинско свлачище
по пътя си помита всичко!
Вали прекрасен майски дъжд,
но аз напуснах покрива на времето
и вече съм в едно безвремие...
Танцувам във прегръдките на май,
под облака, от чийто пръсти
като капчуци любовта се стича...
Господи, Господи, колко обичам!
© Диана Кънева All rights reserved.
