Маска
Душата ми превърна се в рана,
разцъфтя като алено цвете в нощта,
болка стаена прикривам засмяна,
защото всички желаят да чуят смеха.
Не разбирах как човек изгражда си броня
и защо всички с маски вървят,
а сега сложих последната плочка стомана,
заковах в нея мойта душа.
Полудявам ли или вече съм луда,
всичко изчезва щом докосна го с пръст,
аз не искам, не мога да се преструвам,
нося си жребият и тежкият кръст.
Тегне над мен проклятие незаслужено,
да се преструвам не ще издържа,
вътре в мен крещейки напира безумие,
бавно убивайки всякаква страст.
И поглеждайки в огледалото,
маска безчувствена гледа към мен,
с пъклен бяс вътре бори се другата,
закована в ковчега студен.
Подлудява ме това раздвояване,
бронята в мен всеки миг се руши,
да се преструвам ми причинява страдание,
но без маска още повече ме боли.
1991г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светла Димитрова Всички права запазени
Без маска по-добре е, въпреки че по-боли...