Маска
Душата ми превърна се в рана,
разцъфтя като алено цвете в нощта,
болка стаена прикривам засмяна,
защото всички желаят да чуят смеха.
Не разбирах как човек изгражда си броня
и защо всички с маски вървят,
а сега сложих последната плочка стомана,
заковах в нея мойта душа.
Полудявам ли или вече съм луда,
всичко изчезва щом докосна го с пръст,
аз не искам, не мога да се преструвам,
нося си жребият и тежкият кръст.
Тегне над мен проклятие незаслужено,
да се преструвам не ще издържа,
вътре в мен крещейки напира безумие,
бавно убивайки всякаква страст.
И поглеждайки в огледалото,
маска безчувствена гледа към мен,
с пъклен бяс вътре бори се другата,
закована в ковчега студен.
Подлудява ме това раздвояване,
бронята в мен всеки миг се руши,
да се преструвам ми причинява страдание,
но без маска още повече ме боли.
1991г.
© Светла Димитрова All rights reserved.
Без маска по-добре е, въпреки че по-боли...