Мастилено човече
Усмихвах се и дишах с обичта ти,
разливах се по топлите ти устни,
горях във чувства диви, непознати
ала не исках вече да ме пуснеш...
Безумен страх - това остана в теб,
потъпка всички думи и копнежи...
Замръзнах аз... Сърце от тънък лед...
Куршум изстрелян... Пукот от гърмежи...
Изтръпвам... Болка... Краят е далече!
Желая смърт, а дишам във агония.
Днес съм едно мастилено човече,
изваяно с ръка... Каква ирония!
Да бе художник някой него нарисувал
в красив портрет увиснал на стената
ти би го гледал, мамил и целувал...
Ала жестока беше с мен съдбата!
Мастилено петно под твойте пръсти -
тъй глупаво изглеждам острани!
Тиренце, точка... Без ръце чевръсти
и още повече - без чувства и мечти!
Ти сам избра така да ме рисуваш,
издърпа ме от приказка вълшебна,
изтри ме цялата и вместо да рискуваш
си поигра, но вече непотребна
стоя сама на твоя лист хартия...
Там чакам и дори не плача вече -
загубила съм вяра в таз магия.
Каква ти вяра? Взирам се далече,
към своя край отчаяно препускам.
Ала стоя - мастилено човече -
затвора си не мога да напускам...
Листа вземи и скъсай на парчета
това, което сам от мен направи.
Пръсни ме вън със песен на звънчета
и нека спомена за теб да ме остави...
С усмивка ще напусна, без въпроси,
играта във която ме въвлече.
Рисувай дъжд, та спомен да ти носи
за твоето мастилено човече...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Всички права запазени
