В тъмна доба на тебе наречена,
отброявам с тъга часовете.
В русло дълго на Времето вечно
водопадът ми шеметно свети.
Есен пъстра дърветата шари
и събира лъчи във смолата.
Двупосочен се смее янтарът,
разположил зърна по полата ми.

Слънце грее, а тебе те няма,

как така преобърна света ми?

Във очите от сълзи пияни,

с пукот някоя мълния гръмне.

В тъмна доба отсъства луната,

вместо теб дето все ме целуваше.

По Вселената зов ще изпратя,

та дано от нощта да изплувам.