Мечтая си умът ми да е празен, а сърцето пълно
Обичам своето безвремие,
виното, цигулките, ванилените свещи в тъмното,
да си играя с пръчица канела между пръстите
и вместо да подреждам мислите си,
да ги хвърлям през прозореца една по една...
... туп...
- Аз бях важна!
- Много важно...
Да оставя вятъра да изсуши косата ми...
и като принцесата със скъсани пантофки да изляза.
Стотици празни очи гледат очите му.
"Човек или иска да живее, или не иска да причинява болка" -
каза той и потърси очите им,
а погледите им сведени надолу сега бяха мокри.
Миг тишина...
неестествена и смутена,
само миг, а сякаш вечна,
мека и бистра...
можеш да чуеш мислите им...
думи нямат...
Аплодисменти!
Стотици тела с мокри очи
се изправят на крака,
той и тя се покланят
под звуците на увертюра от Адажио
и със стъпки, по-меки от небе, напускат сцената.
Излизам.
Там, на самия бряг на морето, във мек балдахин са потънали,
напиват се със сок от кактуси и се целуват с думи...
хваща ръката ù и слага в нея малка раковина...Какво чуваш?
- Дъжд... През пролетта вали канела, а вятърът мирише на ванилия,
жените носят шалове аквамаринена коприна,
мъжете ги ухажват с хризантеми тюркоазени,
докосват се с върха на пръстите и се обичат...
Усмихнаха се и потънаха на плажа в синьо-зелените си сънища.
Оставям мислите си под прозореца.
Вали и ще сънувам Куба...
На сутринта кралицата с кафе ще ме примами да се върна
и за пантофките с очи ще ме попита.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роси Стефанова Всички права запазени
