27.12.2023 г., 18:21 ч.

Мечти 

  Поезия » Философска
136 3 5

А колко ми дотегна от калта,
с полепващите мръсни, хладни пръсти,
а мокри са ресниците му гъсти,
в небе такова как да полетя?
И вятърът с трепереща ръка,
докосва ме. Немил-недраг се скита,
а зимата е зад превала скрита...
Ех, ветре мой, какво да ти река?

 

И аз се се чувствам като теб и пак,
пилееш ми душата, като плява,
копнеж несбъднат, ветре, си остава,
тъй чистият и нежен пухкав сняг.
Градът – графитна сянка. Вечерта,
беззвездна, зла сред локвите се гуши...
Порои, или злобни, гладни суши...
Човекът сам съдбата си черта.

 

Все пак нощта към мене е добра,
сън неспокоен кратък ми дарява,
дете съм, сняг вали и е такава,
каквато беше детската игра.
А после пак ме стряскаш, ветре, ти
и как веднъж дори не ме пожали,
в съня снежинки бяха заваляли...
Присмиваш се: Мечти, мечти, мечти...

 

 

© Надежда Ангелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??