Не се променяй, Mелник, много ти се моля.
Ставаш лъскав и капризно неестествен.
Ставаш чужд… Различен…
Искам оня, моя Мелник, от преди години.
Утихнал или есенно притихнал.
Полусъборен, с дъх на вино.
Мелнишка смокиня ме докосва.
Усмихвам се наум.
Не, не съм се любила в тебе, Мелник.
А искам… Боже, как те искам!
Протягам двете си ръце към острите ти сипеи
и дълго милвам.
Дланите ми прокървяват, а
аз не спирам… Милвам...
Дъждът плющи по калдъръма.
Улиците са намокрени, прозорците разплакани.
Черните зърна на гроздето се пукат.
Керван магарета потеглят с вино към Джумаята.
Жълтиците изпълват меховете, красота изпълва Мелник.
Пълзи нагоре.
Чардак до чардак се извиват,
изба до изба се копае...
Лозята отдолу червенеят.
Самодивите раздират белите си дълги роби,
гръдта им блесва гола, бяла, гладка.
Те крещят: В Меловете сме зазидани,
в Меловете сме зазидани…
В името ти - Мелник.
Аз плача. Стъпалата ми се разраняват
по старите ти камъни.
Луната, легнала по гръб,
отгоре се изпълва цялата…
А Мелник ми нашепва:
Ела в избата на Кордопуловата къща,
до най-голямата ми бъчва на земята хладна.
На най-високото ела, в най-богатата ми къща,
на върха на Мелник.
Там, там аз пак съм същият от преди години.
Там, аз пак съм оня Мелник…
Стефка Галева
Гр. Сандански
© Стефка Галева Всички права запазени