31.07.2008 г., 6:54 ч.

Мисли 

  Поезия » Любовна
776 0 0
Ах, мрачни мисли погълнаха ме,
тя проговори отново с ледени тонове,
изтръгващи на хората сърцата,
погледа и пак търси целта...

Няма вече какво да уцели, нищо не остана,
но продължават нейните ледени думи да болят,
болката ли ме убива или красотата и?
Питам се, докато потъвам в пясъка на пустинята.

Това жълто и толкова нежно море бе моя земя,
тя остави моето тяло там самотно да лежи,
но аз скитах с лодка из дюните и открих лек,
на скалите на Атлас седеше Самотата...

С топлия си тон запя балада за пустинята
и отвори дълбините му, и се показа оазис,
там остана сърцето ми разбито завинаги,
под палма гроба му седи аз до него.

Не роня сълзи за него, нямам вече,
но проклет да съм, вече няма го,
няма никой да играе с него и да го смазва,
Богове, простете на грешника, той е свободен!

© Теодор Илиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??