Мойта Голяма Любоф

В сърцето си кътах аз място,

 запазено само за теб!

И надпис красив му поставих:

 „За Мойта Голяма Любоф!”

Заключих го с три катинара,

 високи издигнах стени,

готова бях даже да хапя,

 щом друг се към мен устреми!

Напираха бодро мъжете обаче

 да влязат на топличко там.

Досаждаха яко и питаха:

„Не е ли свободно, мадам?”

Опашката стана голяма,

а тебе те няма и няма...

Къде ли се губиш, не зная,

не си ми изпращал хабер.

Но колкото трябва, ще чакам

 Голямата Моя Любоф!

Аз чух за проблема с транспорта,

за кризата също разбрах.

Но можеше влака да хванеш!

Да яхнеш и някой бял кон!

Дали не си сбъркал посоката?

Склероза ли хвана, кажи?

Седя си и чакам във Пловдив,

а може би в Русе си ти...

Отново на прага е зимата

 и пак ще студувам сама.

Ще хванат ръжда катинарите

 от сълзите, дето пролях!

Тя, кризата, скоро май няма да свърши.

Дали да те чакам, Любоф?

Видях как ги сменя и Бойко министрите,

 щом нищо не става от тях!

А ти закъсня безобразно!

 Склерозата хвана и мен.

Редовно си вземам лекарствата,

 но тебе не помня съвсем...

С ритник ще съборя дуварите

 във пристъп безсилен на гняв!

Конкурс ще направя, да знаеш!

Все пак съм си още мома!

Но може би няма да стане...

Тълпата отвън се стопи,

додето те чаках да дойдеш.

Двамина останаха само

и те не са кой знай какво.

Но гледам ги, май че са кротки.

Ще слушат, когато гълча.

Ще носят дървата през зимата,

а аз пък ще слагам софра...

Кат гледам, добре ще сме тримката!

Защо да те чакам, Любоф?

Ква полза от тебе, когато те няма?

Ся  вече си спомням  кво каза ми мама:

„Намразих я тая Наталия

в неделя с „Море от Любов”!

Подсмърчайки с нея, Михаля да чакаш,

прегърнала плюшен мечок!”