Студът скова земята.

  Лютият вятър  отново завя.

Стоя отново в стаята позната 

 и с мечти рисувам си дъга.

Мечтая как из росните ливади тичам

и докосва ме буйната зелена ръж.

Тичам из нея като малко момиче,

а  над мен вали тихо пролетният  дъжд.

И слънцето  лъчезарно се усмихна.

И капките  дъждовни в златисто оцвети.

И ето, че мойта дъга нарисува.

И отрази в косите ми свойте лъчи.

В очите ми четеше се радост -

на устните усмивка блести!

Да, това бе моята младост –

цветна дъга и много мечти.

И пак стоя в познатата стая.

И с мисли рисувам света,

и никой, никога не ще ми отнеме

мойта пъстроцветна, малка  дъга.